Адвокат на бити жени: Има казуси, които ги сънувам

Вижте продължението на интервюто с адвокат Милена Кадиева – управител на пловдивската фондация „Джендър алтернативи“. 

– Какво Ви носи работата с хора, пострадали от домашно насилие?

– Какво ми носи работата? За мен е важно да съм полезна на другите, а не само да изкарвам пари. И тази работа ми дава такава възможност. През офиса ни минават по 350 човека годишно, което е доста голям брой за град като Пловдив и областта. Най-приятното в тази работа, която иначе е много тежка, емоционално натоварваща и обременяваща, е моментът, когато някой клиент, след много трудности, ми се обажда и ми казва: „Аз ви благодаря за това, че ми спасихте живота. Аз и моите две деца вече живеем нов живот“. Когато някой ти каже такова нещо, каквото и да си преживял преди това, колкото и да е трудно, тежко или натоварващо, осъзнаваш, че си струва.

– Успявате ли да разделите работата тук от личния си живот?

– На практика понякога е почти невъзможно, но след толкова години работа в тази сфера, съм осъзнала, че ако започна да прегарям професионално заради претоварване и носене на служебните ангажименти вкъщи, няма как да съм полезна на другите. Допреди три-четири години постоянно си вдигах телефона, дори и вкъщи, ходех по казуси постоянно, без почивка, а сега вече не го правя. Избирам си казуси, разпределяме между повече колеги, за да не се претоварваме самите ние и за да не ни прегорят „бушоните“ и когато дойде 18.30 ч., вдигам телефона си само на хора, които са ми познати, близки или приятели и само за казуси, за които знам, че е спешно и трябва да отреагирам.

– Можете ли да се дистанцирате емоционално?

– Не винаги. Признавам си, че колкото и да се опитвам да сложа бариера, за да се справя, има казуси, които са толкова емоционално ангажиращи, че си ги занасям вкъщи и буквално ги сънувам. Старая се да не го правя, но не мога да го избегна винаги.

– Правите ли компромиси в личния си живот? Тези компромиси, за които говорихме по-рано.

– Според мен няма как да има здрава и хармонична връзка, без от време на време да не се прави компромис. Въпросът е да бъде компромис, който си заслужава и да не се плаща за него висока цена. Има едни граници, които не бих ги преминала за никого. Това се отнася и за най-близките ми хора и те много добре го знаят.

– Бизките подкрепят ли Ви в тази работа?

– В началото много се притесняваха, особено родителите ми. Те се притесняваха с какви хора се срещам. Имахме казуси, в които ме преследваха с коли и други неприятни ситуации и това чисто физически ме заплашваше, заради което много се страхуваха за живота ми. Но с годините осъзнаха, че всъщност това за мен е кауза и е моята работа. И колкото повече казуси на доволни и благодарни хора се натрупваха, им доказваха, че това е начина да бъда полезна и че аз няма да спра да го правя. Така че го приеха като факт.

– Имате ли случай, който никога няма да забравите?

– Всъщност един от първите ми случаи беше такъв, защото тогава бях много млад адвокат, очаквах, че когато дам съвет на човек, той ще прави това, което съм го посъветвала. И че по делото после ще има едно адекватно, прекрасно решение. Но животът изобщо не е такъв. Имах следната ситуация: Много възрастна жена, беше тормозена от своята дъщеря, зет и внук, тъй като имаше огромна къща в центъра на Пловдив. Те криеха храната от нея, заключваха й хладилника, понякога нея самата заключваха в стая, без достъп до храна и тоалетна, изолираха я от близки, познати, приятелки и съседи. Целта им беше да завземат къщата й. По време на няколко консултации, аз подробно й обяснявах какво казва законът, но тя все се връщаше, без да предприеме някакви действия. Тогава не я разбирах и дори започнах да й се сърдя, защото ние положихме толкова много усилия, докато тя все пак се реши да води производство в съда в Пловдив. Образувахме делото и на втория ден тя се появи плачейки и настоявайки да прекратим делото. Въпреки увещанията ми, тя каза: „Аз съм майка. Една майка винаги може да прости на детето си, независимо какво е направило. Аз не искам повече да се обръщам срещу детето си“. И след това си тръгна. Едва когато минаха годините и след много казуси, вече съм наясно, че всеки човек взема решения какво да направи за и със себе си едва, когато е готов. Затова с хората, с които работим в офиса, когато правим обучения, първото нещо, което обясняваме е, че не можем да съдим, да оценяваме или слагаме етикети. Това не е наша работа, защото ние не познаваме хората и живота им в детайли. Те ни дават само бегла представа за това през какво преминават или преживяват. Само те са онези, които могат да вземат решения за себе си и за близките си.

Адв. Милена Кадиева: Не можем да слагаме етикети на хората

Подобни статии

Top