Адв. Милена Кадиева: Не можем да слагаме етикети на хората

Адвокат Милена Кадиева е родом от Родопите. Завършила е право в ПУ „Паисий Хилендарски“ през 1999 година. От 2000 година е адвокат в Пловдивска адвокатска колегия, а от 2011 година е управител на пловдивската фондация „Джендър алтернативи“. Занимава се с юридически казуси, свързани с домашното насилие. 

– Защо започнахте да се занимавате с такъв тип право?

– Започнах още през 1999 година. Още от времето, когато бях студентка в ПУ „Паисий Хилендарски“, ми направи впечатление, че фокусът бе поставян много малко върху международното и европейско право. А аз съм човек, който винаги се е интересувал от международни и европейски стандарти и как да се прилагат у нас, за да се живее и работи по-добре. Тъй като ми липсваше тази материя, впоследствие започнах да работя на доброволни начала, като стажант, в една пловдивска организация, фокусирана върху европейско право и европейската конвенция за човешките права. Работейки в нея осъзнах, че дори и там се занимават с всякакви други аспекти на правото, но не и с това, което засяга жените и децата. Говорих с колегите и ги питах, защо се получава така. Техният отговор беше леко озадачаващ, а именно, че едва ли не, основните нарушения на правата на човека засягат повече мъже. Особено в тази част, която е свързана с престъпленията и когато в казусите, свързани с незаконно задържане, а впоследствие – с незаконно осъждане. Това за мен беше странно, още повече, че в самата европейска конвенция има текстове, които касаят нарушаването на 14-15 основни различни човешки права. Оттам започна интересът ми към правата на жените и децата, а това беше съчетано и с опита ми като дете.

Докато растях ми правеше впечатление, че в съседни къщи често се чуват писъци, крясъци, пищят деца, жени, вижда се, че им се случва нещо, но не може да се разбере какво точно става. Чува се чупене на чаши и чинии посред нощ… И когато питах родителите си, виждах колко им е неудобно да ми обясняват за хора, които са ни съседи и ги познавам, че всъщност мъжът бие жената и децата. В училище пък възникна ситуация, при която една от моите любими учителки в училище, няколко пъти се появи с черни очила посред бял ден в класната стая. Един ден очилата паднаха и се видя, че тя има огромно насинено дясно око. Когато се прибрах, попитах родителите си, които също бяха учители, какво се случва с тяхната колежка. С голямо неудобство и неохота те ми обясниха, че нейният мъж, който заемаше много висок пост в моето родно място, всъщност редовно я бие. Родителите ми обясняваха колко е лошо и неправилно това, но колко често се случва и как хората не говорят за този проблем, защото се срамуват. И че няма закони и правила по този въпрос. Така, докато бях студентка и вече работех в фондация, която се занимава с човешките права, осъзнах, че това е нещо, което ме интересува: Какво се случва зад затворените врати? Кой и по какъв начин става пострадал и защо? Какво предизвиква това страдание на жените и децата? И по този начин се запалих по тази материя.

– Коя беше организацията, в която работехте?

– Първоначално бях в екипа на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека на адвокат Михаил Екимджиев.

– Как основахте фондация „Джендър алтернативи“?

– След като работих известно време с колегата Екимджиев, осъзнах, че искам да имам малко по-тясна специализация върху жените и децата, и потърсих подходяща организация. Свързахме се с няколко колеги адвокати от Пловдив с една софийска организация, за която знаехме, че се занимава с такива въпроси – фондация „Български център за джендър изследвания“. Представихме се, обяснихме, че се интересуваме от тази материя и че искаме да работим в тази област и в Пловдив. След няколко месеца обучения и преговори, основахме клон на тази фондация тук, който просъществува около 10 години. През 2013 година се преименувахме във фондация „Джендър алтернативи“. Всъщност екипът е същият, хората са същите, вършим същата работа, само името е различно.

– Колко души е екипът?

– В момента екипът ни е от 15 човека, като 8 от тях са юристи, а останалите са социални работници, психолози и филолози.

– Има ли интерес от страна на по-младите специалисти към този тип казуси, включително и от сега завършващи студенти?

– Това, което правим през последните 3-4 години е да развиваме програми за студенти в ПУ, които учат право, психология и социални науки. Каним ги на наши инициативи, в рамките на наши проекти правим заедно обучения, кръгли маси, семинари и др. Така събрахме група от около 15 студенти, които до миналата година участваха в мониторинг на дела за трафик на хора и домашно насилие. В момента те са по-малко – около 4-5 души. Като цяло обаче практиката показва, че независимо от огромния брой студенти, които завършват право и социални дейности, много малко от тях се интересуват от човешки права. Всички търсят по-материалната страна на нещата, търсят бърза реализация и бърз успех, което няма как да стане веднага. Освен това имат твърде високи претенции за заплащане и твърде високи очаквания за себе си.

Затова с тези, с които работим в момента, всеки път коментираме, какво е адекватно и какво е реално да се случи, какво човек може да очаква срещу труда си и срещу своите усилия. Така че отговорът на въпроса е: малко са хората, които се интересуват от човешки права, но пък тези, които са искрено заинтересовани са невероятно добри и талантливи млади хора.

– Пловдив е един от градовете, в които има много дела, свързани с домашното насилие и много казуси, които се разглеждат. Мислили ли сте да разширите работата и в други градове.

– Работим с колеги от други градове в една голяма неформална мрежа, с тях обменяме информация и казуси, когато е необходимо и особено, когато има нужда от настаняване на жертви на насилие. В Пловдив например има кризисен център и много често ни се обаждат от други места, за да търсят чрез нас настаняване и консултация за тежки случаи. Така че имаме много колеги, с които работим или като представители на други НПО, или в индивидуално качество. Например имаме три колежки адвокатки в София, които ползваме като външни експерти на организацията. Когато имаме казус от столицата, ги пращаме при тези юристи.

– Чий опит – юридически и административен, се ползва в България, за да се създадат Кризисните центрове и да се намира убежище на жертвите на насилие?

– Още преди години, когато се разработваше вариант на Закона за домашното насилие, се използваше американския опит, тъй като в САЩ се работи по този проблем повече от 30 години. Тогава ние се свързахме с една организация, базирана в щата Минесота – „Защитници на човешките права от Минесота“ и ползвахме техния закон за защита от домашно насилие. Той беше внесен в побългарен вариант в парламента, премина през няколко редакции, докато се възприеме от тогавашните ни парламентаристи и се превърна впоследствие в реален закон. По-късно, когато се наложи да бъдат направени няколко промени в нашия закон, те бяха базирани на европейската практика и Европейската конвенция на съда в Страсбург, както и на австрийския опит за работа с кризисни центрове. Така че, ако трябва да говорим дали сме си харесали адекватна мрежа като модел, това е така – избрали сме възможно най-добрите модели и в световен, и в европейски мащаб. Въпросът е как законът се прилага в България.

– Лесно ли ви беше да прокарате този закон и да се стигне до някаква съдебна практика у нас, като се има предвид, че България е много патриархална страна и продължава да има случаи на насилие?

– Нужни ни бяха пет години, за да се започне от първия законопроект, който бяхме изготвили с колегите от много други организации и се стигне до 2005 година, когато този текст се превърна в закон. Така че бяха нужни много срещи с различни народни представители, лобиране на местно ниво, сред различни структури на държавата и на общините, много семинари и обучения. Колегите от САЩ ни помогнаха невероятно много, тъй като идваха по два-три пъти годишно и представяха американския модел. На тези семинари идваха представители на съд, полиция, прокуратура, социални служби и организации от цялата страна. Събирайки се на едно място и сблъсквайки различните си гледни точки, полека лека започнаха да осъзнават, че в България имаме голям проблем, свързан с домашното насилие – просто до онзи момент то влизаше в графата „битов скандал“. И че е крайно време да има някакъв закон, който да регулира тези проблеми.

Очаквайте продължение!

Адвокат на бити жени: Има казуси, които ги сънувам 

Подобни статии

Top