Защо избрах да остана в България

bg

Останах да живея в родината си и се гордея с избора си. Не мога да си представя, че ще емигрирам и ще мога да се чувствам пълноценна, щастлива и не на последно място – разбрана и приета.

Оплаквам се като всички останали от ниските заплати, безотговорността на политиците, мръсотията и толерирането на простащината, но освен това правя и нещо друго – непрестанно правя опити да променям както себе си, така и хората около мен.

Прости примери – стискам опаковката от вафла докато намеря кошче, плащам си редовно двата лева за асансьор и не се правя на разсеяна, когато виждам как тийнейджърите в парка пушат марихуана.

Силно вярвам, че като нация все още имаме ресурс за промяна, стига само да съумеем да се обединим. Ние, работещите, плащащите данъци, можещите трябва да поемем нещата в ръцете си и дори като изчезващ вид да наложим нашите правила.

Защо вярвам ли? Ами, защото всеки ден попадам на хора, които също като мен са избрали да останат тук и за тях България не е „смотана държава”, а е място, където ще прекарат живота си, ще създадат семейство и ще възпитават децата си.

Да висиш в социалните мрежи, да се оплакваш и да проектираш собствената си гибел тук, е все по-често срещана „професия”. Нямало работа, а ако има, то парите са малко, хората били лоши, икономиката в страната западала, кражбите се увеличавали… до голяма степен сте прави, скъпи хейтъри, но не сте ли вие част от причината за това положение в България и само това ли е за вас родината?

Аз например познавам и една друга България – тази на безгрижното детство, на топлата бабина питка с домашно масълце, на студентските купони след поредния тежък изпит, на екскурзиите, пълни с незабравими спомени.

Тази България аз не мога да заменя с нищо и напусна ли я физически, ще оставя тук сърцето и душата си. И каквото и да намеря в чужбина, ще съм нещастна през целия си живот.

Повечето мои, а вярвам и ваши приятели вече са емигрирали. От все по-редките ни срещи в скайп и фейсбук разбирам, че те няма да се върнат. Не ги съдя, най-малкото защото нямам право. Но не ги и подкрепям, защото успял човек може да станеш и тук, и то без да си син или дъщеря на еди кой си – твърдя го, защото познавам доста хора, които с акъла, знанията и упоритата си борба са доволни от живота си в България.

Безспорно един от най-големите ми страхове е, че след 25 години, един ден ще се събудя и ще си кажа „Защо останах тук, а не заминах, когато бях на 20?”.

Но никой не е живял, нито пък ще живее вечно, за да си позволи да загуби най-ценното – принадлежността и корените си. Може да звучи банално, изтъркано, дори досадно, но ако заминем в чужбина и мием чинии за N евра на ден, по-задоволени ли ще бъдем душевно?

Поемам отговорността да остана тук. Да се боря за правото си да живея нормално, да падам и ставам, но да знам, че вечер когато се прибера, ще има с кого да споделя деня си и да кажа „обичам те“ на чист български език.

Петя Терзийска

Петя Терзийска следи новините от Пловдив, Асеновград и региона

Подобни статии

Top