Магьосникът Балъков стана на 50 години! (ВИДЕО)

balakov

Красимир Балъков навърши на 50 години. На връщане от Португалия, където беше част от делегацията на националния отбор юбилярят даде интервю пред „7 дни спорт„.

Господин Балъков, благодаря, че се съгласихте на това интервю. Нека да го започнем с вашето мнение за този успех на нашия тим. Вие изненадахте ли се?

– Ако гледах по телевизията, сигурно щях да се изненадам. Само че аз бях с момчетата и видях колко сериозно приеха мача. Видях добрия колективен дух в отбора, имаше огромно желание и мотивация в очите им. Тимът се представи много добре, защото освен началното притеснение след това бяхме компактни, всички си помагаха, контраатаката ни работеше много добре. Така че не съм изненадан от този успех и всички трябва да сме много доволни от победата. Тя със сигурност ще даде самочувствие на отбора. Знаем, че напоследък резултатите ни не бяха добри, и се изписаха тонове критични материали по отношение момчетата.

Да продължим с вас. Как тръгна вашият път към върха?

– Аз се запалих по футбола още като дете. Тогава бяха бедни години, спомням си баба и дядо ми бяха направили парцалена топка и я гонех по цял ден. Така се запалих и после тръгнах нагоре с Етър.

Винаги сте казвали, че вашият кумир като дете е Мустафов от Етър?

– О, да, гледах го и му се възхищавах много. Да, доста добър играч беше, гледах го в захлас.

Какви са спомените ви от онези години? Вие сте част от онова златно поколение на Етър, стигнало и до титлата през 1991 година.

– Това са много емоционални спомени. Много радости с тази шампионска титла. В същото време и много тъга, защото, колкото и да съм искал да вървя напред, ми беше много мъчно, когато напуснах Етър.

Много интересна е историята с вашето преминаване в ЦСКА и след това в Спортинг.

– Когато бях на 17 години, с Етър играхме два мача със Спортинг (Лисабон). Това беше през 1981 година, точно преди казармата. Младата надежда и голям талант Паоло Футре от едната страна, аз бях от другата за Етър. След като заминах в Спортинг, мнозина се сещаха за мен покрай онези контроли. И двамата с Футре бяхме технични футболисти и оставихме силни впечатления в тези два мача.

Кариерата ви в Спортинг тръгна много силно…

– Кариерата ми в Спортинг е страхотна, но началото беше трудно. Така е навсякъде, където отиваш като нов. Независимо че още тогава бях считан за добър състезател! Всеки ден беше борба. Първия месец Марино Переш беше треньор на Спортинг (Лисабон), бразилски треньор с голям авторитет. В отбора имаше 7-8 бразилци, да не кажа и повече, много добри, с визитка, с авторитет. Аз трябваше първия месец да се боря, както съм се борил във Велико Търново.
Преборих се, успях да вляза в първия отбор и още в края на първата година станах най-добър футболист. Трябва да се видят статистиките. Имаше награда на вестник „А Бола“ за най-добър футболист на сезона и аз я спечелих. От този момент покрай мен се утвърдиха Фиго, който беше изключително млад футболист, Лосиано, Кадете, вратарят Ивкович. Имаше отбор на много високо ниво с хубави моменти и мачове, които си ги спомням до ден днешен.

В Португалия ли се запалихте по изкуството?

– Не, не, по изкуството ме запали моята бивша съпруга Таня. С нея се запознах, когато записах в университета във Велико Търново история и география. Преди да замина за Португалия, 3 години съм учил там. Покрай нея се запознах с хората, които се занимават с изкуство, и така полека-лека се запалих. Имам много картини, включително и на големи майстори, които България познава. Така изкуството влезе като хоби в кръвта ми.

Кой е любимият ви автор?

– Ако кажа любими автори, ще обидя другите, а аз всички ги уважавам. Мога да ти кажа само, че имам на Димитър Киров, Бог да го прости, който си отиде преди няколко години. Картини, които са изключително ценни, печелили са награди във Франция. Имам на Енчо Пиронков от по-старите автори, много са.

Нека минем на периода в Германия и Щутгарт. Първо, как стана трансферът?

– Всъщност, купиха ме 8 месеца преди да свърши първенството в Португалия. Беше ясно, че ще отида в Щутгарт, още след световното първенство. Платиха една солидна сума, около 4 млн. марки и повече. За тогавашното време изключително голяма сума. Отидох с уговорката, че около мен ще се гради новото лице на Щутгарт. Това беше причината да избера тях. Имах възможност да отида и в други отбори, но от Щутгарт бяха най-убедителни, най-бързи. И сега като треньор давам този пример на нашите собственици във футбола. Защото имах предложение и от Байерн, ако бях чакал малко повече. В крайна сметка след световното интересът към мен беше голям – италианските Интер и Милан. Дори имаше възможност и за Барселона при Ицо Стоичков. Но както казах, най-бързи, най-убедителни бяха от Щутгарт и аз се съгласих да играя там. Не съжалявам.

Кои са паметните моменти от престоя в Щутгарт?

– Щутгарт ми е като втори дом! В Португалия съм израснал, а образно казано, бебе съм бил в Търново, където изкарах 8 години. За 4-5 в Спортинг се оформих като футболист – като качества, като характер. В Щутгарт вече бях опитен, готов, затвърдих позициите. Много рядко се случва в германското първенство да купиш 29-годишен футболист. Тогава бяха рядкост, а сега изобщо ги няма. И от 29 до 38 години може да си направите сметка: много преживявания, радости, обрати, емоции и накрая възможността да тръгна в треньорската професия. При Феликс Магат и Матиас Замер трупах опит. Така да се каже, черпех от кладенеца от тези двама добри и големи не само треньори, но и личности.

Какво ви научи германският ви престой в личен план, какво ви даде като израстване освен в чисто професионален план, разбира се?

– На мен съдбата ми е начертала път, по който се чувствам перфектно. Без да има сътресения, без да ме праща директно от България в Германия. В Португалия футболът беше малко по-динамичен. В Германия пък е ред, правила, дисциплина. До ден днешен Господ ме обича, има много позитивно отношение към мен.

Кой е най-трудният момент от престоя ви в Щутгарт?

– Тъга и радост, в едно събрани, беше бенефисът ми. Радост, че толкова внимание ми се обръща, а от друга страна, че си заминавам и повече няма да усетя тази публика. Но като цяло през цялата ми кариера аз не съм имал трудни моменти, защото, без да се бориш, не може да растеш като футболист. Ако извадите статистика, ще видите някои от проблемите ми. Правил съм грешки, дори с журналисти в Щутгарт. Всички неща, които се случват на един млад човек, са ми се случили малко или много.

От кой от треньорите сте научили най-много?

– От всеки треньор се учи по нещо. Много от-рано бях решил да ставам треньор – от момента, в който срещнах Боби Робсън, неговото излъчване, неговия начин на водене на нещата, спортно-техническия начин, джентълменския начин, начина, по който той говореше с нас, по който ни навиваше. Още тогава реших да поема в тази професия. След него дойде Карлош Кейрош, да не ги изброявам всичките. Магат в Щутгарт, в националния Пенев. Жоро Василев преди това. От всичките съм взел по нещо. Е, в края на краищата аз имам собствено виждане, собствени идеи, които опитвам да реализирам по начин, който смятам за правилен.

Да отделим по-специално място за националния отбор. Онзи голям триумф, който постигнахте. Защо успяхте и защо след това просто говорим само с нос, защото няма да се повтори?

– Аз не съм съгласен, че няма да се повтори. Не знам дали ние ще сме живи. В живота всичко се повтаря и аз съм убеден, че ще се повтори. Моята кариера е минала под девиза „Вярвай и бъди оптимист“, по този начин съм успял да постигна тези успехи. Затова вярвам и в националния отбор. И трябва всички да вярваме, защото вярата дава дух и помага. В последно време имаме много негативизъм за неуспехите на националния отбор, много критикуваме, което не помага, а вреди. Реалността ви кара да задавате тези въпроси, но аз съм убеден, че рано или късно българският футбол отново ще има успехи. Нека има малко повече търпение, хората да вярват, да го искат. Нещата в целия свят са така. Има генерации за по 3-4-5 години. Преди нас също са минали поколения, но са нямали възможностите – икономически или политически. Докато при нас светът се отвори, имахме възможност да покажем на какво сме способни. Настоящата генерация в националния отбор няма кой знае какви успехи, но не трябва да бягаме от факта, че летвата беше вдигната доста високо от нас. А ние сме малка страна.

Само на безспорните качества на футболистите ли се дължи онзи пробив от 1994 година, или имаше момент на изненада, че една малка държава като България може да направи толкова голям отбор?

– При всички положения в началото е имало момент на изненада. Не са ни вземали толкова насериозно. Но след като направихме първите успехи, ние затвърдихме някаква позиция и от там нататък ни вземаха много сериозно. Но тогава нашите качества и нашият дух надделяваха над другите. По този начин нещата се случват много рядко, аз за това казвам, че което сме постигнали, е изключително висока летва. И не трябва да сравняваме успехите на националните отбори след нас като неуспехи, защото в края на краищата ние също години наред сме се борили, не е дошло от днес за утре. Имахме един период от време, в който всичко пасваше. И самите футболисти бяха в топ отбори, там бяхме водещи футболисти. Характерите пасваха, е понякога се конфронтираха, но на терена даваха заряд, даваха злоба за победа. Всичко си беше, дето има една дума, на мястото. Но това нещо може да се случи в друг вариант, в друга форма. Всеки казва – приятелски мач, приятелски мач. А как се случи в Португалия сега! Под формата на един голям колектив, под формата на дисциплина, много работа, много борба и разбира се, индивидуална класа, която има в националния отбор. Това е другата рецепта на успеха.

Снимка: balakov.bg

DC News

Сайт за новините от Пловдив, Асеновград и региона - събитията от деня в реално време.

Подобни статии

Top