Отваряме Гугъл с Пенчо Славейков

937f3390800a9c3f22ad02fc016d22c7_600x460

Гугъл днес почита Пенчо Славейков. Най-популярната търсачка в онлайн вселената се отваря с образа на българския поет, роден на 27 април преди 150 години. Кликайки върху изображението, Гугъл ни отвежда към хиляди статии за интелектуалеца от Кръга „Мисъл“.

Пенчо Славейков е най-малкият син в голямото семейство на Петко Славейков. Роден е през 1866 г. в град Трявна.

Като дете претърпява инцидент – през януари 1884 г. след игра поетът заспива върху заледената река Марица и заболява тежко – припомня ploshtadslaveikov.com. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин и Париж, пораженията върху физиката му остават за цял живот – движи се трудно, пише и говори с усилие. Най-младият Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. Пенчо започва да гледа на страданието като на учител, извисяващ духа.

Пенчо Славейков е една от най-големите фигури в българската литература.

Славейков, д-р Кръстев, П.К. Яворов и П.Ю. Тодоров създават кръга „Мисъл“, който слага началото на модерната българска литература след освобождението. Славейков е бил бивш директор на Народната библиотека и Народния театър.

Предложен е за Нобелова награда за литература за поемата си „Кървава песен“.

Умира на 46 години в Брунате, Италия, където по-късно е поставен негов паметник. Останките му са пренесени в България.

На 18 април тази година БНБ пусна в обращение медна възпоменателна монета по случай годишнината.

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“

Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи…

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…

Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

 

DC News

Сайт за новините от Пловдив, Асеновград и региона - събитията от деня в реално време.

Подобни статии

Top