Стоичков стана на 50! Ето празничното му интервю! (ВИДЕО)

12665801_1716112645271792_341913079_n

Легендата на българския и световен футбол Христо Стоичков даде обширно интервю в предаването „120 минути“ по бТВ във връзка с рождения си ден в понеделник, когато навършва юбилейните 50 години. Стоичков обърна поглед назад към живота си и сподели, че му се е налагало да се справя с много трудни ситуации.

- 50 години, това е много сериозен юбилей. Вълнуваш ли се?

– Не. Знам от къде съм тръгнал, знам къде съм минал, знам къде съм бил и никога не съм правил това, което е нещо по-различно от моята съдба – да вървя по един начертан път.

- Най-доброто, което взе от първите 50?

– Мисля, че в тези години пътят не е бил толкова равен, колкото някои си го мислят, че е бил равен на Христо Стоичков. Напротив, имал съм много тежки моменти, особено в първите ми години като футболист. Първите ми стъпки още в „Марица” – Пловдив, после в ЦСКА, после в Барселона, но на мен пътят ми е такъв.

Орисията ми е така, че трябва да бъда някъде между сабята и огъня, затова никога не съм се притеснявал, никога не съм скланял глава, напротив, в тия трудни моменти винаги характерът излиза на първо място. Но пък от друга страна трябва да имаш и здраво семейство, здрави приятели, защото много от тези, които се пишеха, че са мои приятели, вече съм ги забравил. Стигнаха до едно ниво, стигнаха до преди да се направи магистралата и там паднаха в дупката.

- И други път съм го чувал, че не трябва човек да забравя откъде е тръгнал,. Ти мислиш ли, че щеше да станеш Стоичков, ако имаше по-леко детство, някаква друга среда, друго място, на което да израснеш?

– Ама, аз се гордея с това, откъде съм тръгнал. Аз съм тръгнал от Ясно поле, минал съм през Пловдив, минал съм през София, минал съм през Харманли, минал съм през Барселона, в Япония, в Америка, в Саудистка Арабия, там където съм минал, в Италия, защо трябва да забравяш? Най много ме е дразнело в годините, когато съм чувал: „Аз направих това, аз това…” Някога да сте ме чули мен да кажа аз, аз, аз – никога! Защото да кажеш „аз” е тежко да го кажеш или най-малко пренебрегваш хората, които са около теб. Аз никога не съм ги пренебрегвал. Моите трофеи са направени благодарение на тях. Моите трофеи са вкъщи и по музеи, благодарение на моите колеги, благодарение на моите треньори, благодарение на моето семейство.

- Това ли е урокът – без „аз”?

– По-добре да ме сочат, ама не да ме сочат с двете ръце – тоя открадна, той направи това, той направи това. По-добре да ме сочат с една ръка ей там, на зеления терен. Да кажат „ей, той направи това”.

- Марадона, Хаджи, Баджо – големи имена. Идват тук заради теб.

– Ти не мисли, че в нашия футбол след 90-те години ние сме нямали добри футболисти. Напротив, аз се гордея, че и Краси Балъков, и Данчо Лечков, и Емо Костадинов и Наско Сираков.

- О, чакай, ще стигнем до тях, ще стигнем до тях след малко.

– Нали и Любов Пенев са дали на тоя футбол нещо.

- Само се чудя, на 20 май събираш ги всички в София, може би са ти предложили да го направиш и в Барселона. Не знам дали е така, обаче най-малко там стадионът е 3 пъти по-голям. Защо реши да е в София?

– Защото първият ми мач в националния отбор е на „Васил Левски”. Няколко часа преди мача Христо Младенов каза състава. Не, че бях толкова много притеснен, защото аз знаех какво трябва да направя, просто от бързината да изляза да загрявам трябваше да изляза с други гащета.

- Други гащета?

– Да. Даже първия гол на Наско не сме го и тренирали. Това положение, от което стана първият гол, само Наско каза: „Дай на предна греда, пък аз ще се оправям”. Еми, викам, ще ти я сложа на главата, пък ти се оправяй. И така беше първият гол. Защо трябва да се притеснява един човек? А днес сме свикнали да гледаме, когато един млад футболист сгреши една топка или направи поредица от грешки – ние го мачкаме. Напротив, сега вече това уважение на по-старите към по-младите, по-опитните, към по-неопитните го няма.

- Въпрос за Марадона. Тъй като ти помниш много назад във времето явно, помниш ли първата си среща с него?

– Естествено, че я помня! Как няма да я помня първата ми среща?

- Разкажи ни.

– Първата ми среща беше на една среща в Севиля. Лично той покани майка ми и баща ми – лека му пръст – да бъдат гости на неговото семейство в Севиля. После той, като дойде в Барселона да играе с нас, също неговата съпруга и децата му бяха с нас. Срещата не беше толкова вълнуваща. Беше по-вълнуваща за майките и бащите.

- Налагало ли се е да си помагате извън терена, извън футболното съперничество, чисто по мъжки?

– Много пъти, да. Много пъти, и много пъти, когато истинският приятел говори истината, може да го заболи другия. Винаги съм казвал, че когато той имаше най-големите проблеми в спорта, им казвах на другите там около него, които стоят, а те не искат той да се оправи. Те не искат той да бъде здрав. Те не искат да видят един Диего щастлив. Тях ги интересуваше как да сложат една врътовръзка, един костюм, който да им купи Диего, как да ги качи на самолета, как да ги закара на ваканцията – това ги интересуваше.

За мен много от тези хора, които бяха около него – когато сме двамата аз не ги искам на масата. Значи, ние в този момент трябва да се явяваме като доктори. Доктори до там, за да може да излекуваме един човек. Когато ние не му помогнем, никой не може да му помогне. И аз съм радостен, че Диего във времето си даде една такава сметка, че много от тези използвачи намериха мястото си в техния живот. Той ги махна, но пък други си дойдоха. То колелото постоянно се върти. Като при мен е малко по-различно. Аз като го зачертая някого, го зачертавам за цял живот.

- Точно това исках да те попитам, как през годините ти си разпознавал хората, които могат да ти бъдат приятели, които искаш да ти бъдат приятели, от тези, които идват с някаква корист?

– Човек се познава по очите. Ако някой започне да ти се обажда често, ако някой започне често да те кани на кафе и когато ти седнеш срещу него и неговият поглед някак си му играе – очите говорят много за един човек.

- Докато сме на темата за приятелството, да те срещна с един човек, който с много, с много гордост казва, че е твой приятел. Много те уважава. Искам да чуеш какво казва за теб Краси Балъков.

„С Ицо се запознах доколкото си спомням в Младежкия Национален отбор. Тези, които не го познават, може би не знаят, че той е изключително човечен и има голяма душа. На мача с Германия, когато в един момент получих от него един много така добър пас, но за жалост ударих гредата и от тоя момент нататък цялото първо полувреме се драчихме с него, той с мен. Той ги нареждаше един такива, каквито си ги знае. Продължихме и в кабината малко. На полувремето г-н Димитър Пенев нямаше много време за разбор, но явно беше добре, защото като излязохме второто полувреме и веднага заиграхме друг футбол и Ицо вкара много важен гол от фал. Аз бях първият, който отиде да го поздрави. Между другото, аз съм се стремял винаги да го достигна и да бъда близко до него, но за жалост не можах да успея и той си остава най-големият български футболист от тази генерация – с най-много титли и с най- големи успехи. На първо място да бъде жив и здрав – той и цялото семейство. Да бъде този, който е и нека да му се сбъднат всички мечти, които си е поставил за в бъдеще. Така пред телевизията сигурно ще го питам кога най-сетне ще си смъкне хендикепа на голф и да стане неговия хендикеп такъв, какъвто е моят.

- И така още му държи влага от историята с Германия на Балъков.

– За мен беше изключително приятно и в един такъв момент, когато настъпват тези дни на този голям празник – 50 години – да чуеш тези неща от Краси Балъков е гордост. Аз не съм се съмнявал никога в неговите качества. Никога не съм се съмнявал в добротата на Краси. Това, че в някои моменти, които той каза, особено за мача с Германия – да, беше, много важно Краси да вкара гол или Данчо.

- Затова ли те хвана толкова яд в онзи момент? Всички си спомняме ситуацията – пробива отдясно, паса и гредата.

– Не, че ме хванало толкова много яд, защото беше един много важен момент в мача в първите минути, а защото когато на германеца му вземеш инициативата е много по-лесно да го победиш. Никой от нас не се съмняваше, че ние ще бием Германия.

- Ама какво си казахте в съблекалнята?

– Това са неща, които си остават винаги в съблекалнята. Аз не мога да ходя да разпространявам какво сме си говорили, какво сме си казали. Това се неща, които си остават до ден днешен и затова Краси е голям, защото той нито се обиди, нито аз съм се обидил. Това остава в съблекалнята, където сме си казали някои неща и във второто полувреме видяхте какво стана. И не само в мача с Германия, а във всички мачове, защото за мен да имаш двама плеймейкъри в съвременния футбол е нещо велико – и Краси Балъков и Данчо Лечков.

Но да не забравяме и също един много важен човек, който ни наруши дисциплината – беше Златко Янков, чието името не се споменаваше много често, но за мен остана един черноработник. Той свърши най-полезната работа за нашия отбор! Това са неща, които ние не можем да ги избегнем, аз не мога да бъда черноглед като някои – „Аз направих това, аз направих това”. Давай, кажи, че и другите са играли, не само ти, че си вкарал един гол.

- Ама и Краси не споменава много „Аз, аз, аз”, това ми направи впечатление на мен.

– Ами, те знаят, че когато кажат „аз” – веднага им се обаждам. Така, че той да не се притеснява за моя хендикап, защото го има черно на бяло документирано. Европейското първенство 2004 г. по негова покана бях на един от най-хубавите голфове в Португалия. Яде бой, така както винаги съм го бил – така че той да не се притеснява за моя хендикап. Сега търси реванш, обаче ще му дам реванш, когато аз кажа.

- За мача с Мексико сега се сещам, докато сме още на 94-та. Наистина ли си имал шпиони в техния лагер?

– Ние винаги сме имали шпиони. Ние знаехме, по точно имах мои колеги приятели екс-футболисти, които се занимаваха с журналистика, знаехме кой ще играе отляво, знаехме кой ще играе отдясно, знаехме, че ще сложат повече хора в средата на терена, както стана и първият гол. Видяхте целия отбор къде беше, аз къде бях. С един страхотен пас на Ивайло Йорданов, който, след гола, когато вкарах каза: „50% е мой”. Викам: „99% е твой, защото мен ми беше най-лесно да я ритна и да вкарам.”

- А мачът с Германия, дъщеря ти е имала рожден ден в този ден?

– Да. Беше много лесно за мача с Германия. Имах един психолог, доктор на науките, той е роден в Сливен. Казва се д-р Йордан Лечков.

- Виж как те заведох при Данчо Лечков неочаквано. Виж какво казва той за теб.

– А Данчо, Данчо Лечков е история.

- Сега ще ти го пусна, той е следващият човек, който те връща в казармата.

„Ние първо сме били противници, защото играехме в отделни отбори, но мога да кажа от моя страна как е било, защото е бил голяма фигура. Млади надежди бяхме – напълно естествено той по-така бързо пробиваше. Един много голям респект изпитвахме всички от неговите качества и неговата добра игра. Много хора мислят, че той не е чак толкова добър човек, а наистина това, което наистина съм усетил е едно голямо добро емоционално сърце. Но имам един интересен спомен и бих го припомнил – беше далечната 86-та година. Бяхме двамата в казармата. Той, след наказанието, беше доста напълнял, дали се сеща за това нещо? Аз се сещам за този момент много добре. В Стара Загора. На бас точно не сме се хващали, но губил е доста мачове от мен лично. И на малки вратички , на големи врати, но аз, ако ми позволите да кажа, за мен е било, винаги го казвам така с най-открито сърце, че респект, гордост и много голямо признание, че съм играл с него. Бих му пожелал в личен план здраве преди всичко. Той всичко друго си постига във футбола – след Марадона за мен той е най-големият футболист. Може би и след здравето, дъщерите му да го дарят с мъжки внуци. Да каже на вашите зрители с 2-3 изречения може и 5 всичко това, което е постигнал какво му е струвало като усещане”.

- Дай по ред, казармената история, 86-та защо си напълнял след наказанието?

– Наказание, наказанието е на всеки ясно, че не искаха да има нито ЦСКА, нито Левски. Много се изговори, много се написа. Да, естествено, че първите дни след наказанието и особено, когато влезнах в казармата в Стара Загора друго нямаше какво да се прави, освен 5,30 часа сутринта да ставаш.

Аз бях малко яртелчик, така че там си режех каквото си поискам. В мен беше ножът. Въобще не съм се жалил за нищо. Данчо си го спомням както винаги – с буйна коса беше тогава. Красавец беше бате Данчо. Нашите неща за извън контрол, защото никой не е в състояние да развали нашето приятелство, няма такава сила, която да на принуди да се развали това взаимоотношение, това приятелство, защото приятелството ние в годините не сме си го купували.

- Пожелава ти мъжки внуци?

– Първо, нека да се заженят, да си родят – за мен няма значение дали са момичета или момчета.

- Аз Мика я познавам, много я уважавам, много я харесвам, но винаги ми е било интересно – лесно ли е да си дъщеря на Стоичков? Ти задавал ли си си този въпрос? Това и за двете ти момичета важи.

– Много е лесно, защото те напуснаха много малки. Михаела дойде с нас на 2-годишна възраст в Барселона. Христина се роди в Барселона. Те в България имат познати, имат няколко приятелки, които във времето станаха приятелки. Те не познаваха България. Впоследствие се запознаха, започнаха да си сменят там телефони, новата система тук фейсбуци, инстаграми, работи. И си направиха някакъв път, който се сближиха с приятели.

- Аз те питам дали е лесно в смисъл на това, че те са деца на един много известен човек. Как ги възпитавате с твоята съпруга Мариана, така че те да станат нормални хора? Да имат правилна преценка за живота. Това ми е въпросът.

– Въпросът е, че са живели в друга среда, където няма завист, където няма злоба.

- Нямаше ли?

– Ами, аз не съм я усетил нито в Испания, нито в Италия, нито в Америка. Моята среда беше от хора, които са много по-възрастни от мен. Това, което е Хосе Мария Мингея, това което е Хуан Карлос. Тези имена и да ги кажа, българинът не знае за какво става на въпрос.

- А, знае. Тези две имена специално.

– Нали. Защото днешната младеж им дай дискотеки, татуировки, гелове, обици, тем-подобни. Върнете се в нашето поколение. Един от моето поколение да видим има ли татуировки? Дали има обици? Двама имаха обици по нашето поколение – малкият Киряков от Търново и Наско. И двамата ги загубиха.

- На терена при това?

– Еми, не знам къде. Единият ухото му го няма, на другия не знам си какво падна и замина.

- Как приемаш техните приятели? Аз също съм женски баща да ти кажа, моята е малка, още е на 2.

– Е колкото са по-малки, толкова по-малки проблеми имаш.

- И си мисля някой ден, като ми зазвънят на вратата, като заидват. Няма да каже добър вече, например. Айде, при теб е по-различно, доста по-различно.

– Ама и при теб трябва да бъде така. Ти не трябва да сваляш летвата. Значи, той, ако дойде вкъщи, не те поздрави от вратата – какво ще прави там? Значи, той първо няма никакво уважение към хората, които са създали това дете. Значи той ще дойде, ще я вземе и ще излезе. Чакай малко?

- Те притесняват ли се да те запознават със своите приятели?

– Не, абсолютно не, защото те са свободни. Когато ми представят някого, аз си правя преценка. Аз си питам един и втори, трети си питам – от къде е, що е, с какво се занимава. Какви са му идеите, какво мисли. Значи има някои неща, където не е лесно да отворя врата на някого, но когато я отворя – знае, че, ако нагази лука, да си го изправя. Ти си дошъл и съм ти отворил вратата, но от там нататък не е мое задължение.

Задължението е до там, колкото ще ти затворя вратата и аз като я затворя, я затварям един път завинаги. Така че да си правят малко сметката в това отношение. Айде, едната е горе-долу ясна. Другата също е ясна, нали, къде им са пътищата. Завършват, дипломират се, което от една страна ми дава спокойствието, че пътят им е начертан. Аз бих дал повече тази заслуга на Мариана, защото в годините ми като футболист много малко време съм имал аз за тях. Аз на всеки два-три дена трябваше да пътувам на някъде. Трябваше да ходя да играя.

- Тя не е медиен човек. Явно не ламти за слава, като много други футболни съпруги, както се наричат.

– Един ни е достатъчен.

- Моля те, кажи ни нещо за нея или на нея чрез нас.

– За мен Мариана остава човекът, който най-много се е грижила. За мен Мариана остава човекът, който успя да се грижи за моите деца. Мариана успя да създаде този уют в дома, за да нямам никакви проблеми, да се чувствам спокоен, да се чувствам комфортно и да се чувствам концентриран в моята професия. Значи, много е трудно в днешния живот или в днешно време да намериш човек, който толкова години е близо до теб и аз винаги съм казвал, че Христо Стоичков е това, благодарение на Мариана. Моите трофеи са нейни трофеи, те не са мои трофеи. Тя е човекът, който взима химикал, пишеше, праща, тя ходи на училище с децата и тя ги посреща. Тя ги оправя. Тя е координаторката. Тя координира и тя води, защото мен ме няма. Повечето време ме нямаше. Мариана остана истинския ми приятел в живота.

Интервюто по БТВ може да видите ТУК!

 

 

DC News

Сайт за новините от Пловдив, Асеновград и региона - събитията от деня в реално време.

Подобни статии

Top