Георги Костадинов: Гордея се с Кубрат Пулев!

Той се би с Антъни Джошуа, който държи 4 пояса, а това е уникално, заяви първият ни олимпийски шампион по бокс

Първият ни олимпийски шампион по бокс Георги Костадинов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Истински маестро на играта в магическия квадрат, той не е от гигантите като килограми, но неговият дух и майсторство са наистина огромни. И неслучайно десетилетия наред те продължават да са пример на поколения наши боксьори. Върхът в неговата кариера са олимпийските игри в Мюнхен 1972 г., когато стига до златото по драматичен начин. При първото директно телевизионно излъчване в България на олимпиада страната ни съпреживява емоционално неговия триумф. Костадинов си отвоюва златото с фрактури и в двете ръце и в допълнение с контузен глезен. След четири победи до финала в битката за титлата той разбива по точки с безапелационните 5:0 съдийски гласа Лео Рвабвого от Уганда. За спортната ни история остават мигове, за които тогава цяла България говори. А именно – мъжките сълзи на победителя по време на българския химн, както и последвалото намигване и захапване на медала като подарък за телевизионната аудитория.
– Здравейте, г-н Костадинов! Добре дошли на ринга на „Код Спорт“! Първите ми два въпроса са задължителни, а именно за вашата кондиция по време на пандемията и за мача на Кобрата срещу Джошуа?
– С пандемията, която в момента е силна, се справям, тъй като се пазя и нямам опасения.
– Кажете нещо за сблъсъка в свръхтежка категория за титлата между Пулев и Джошуа – какво мислите за мача?
– Мачът беше интересен. Кубрат се поядоса в началото, за да може да победи, но не стана работата. Докато Джошуа го изчакваше и гледаше да го подразни. Кобрата тръгна напред и какво стана – грешка.
– Значи всичко се разви по сценария на Джошуа.
– Естествено. Не беше за Джошуа тази тактика от страна на Пулев. Той трябваше да го изчаква, а точно обратното стана. Джошуа го изчакваше, въртеше го оттук оттам и го нагласи.
– Много известни боксьори са използвали ъперкъта. Джошуа ли е най-добрият? Може би има по-силни ъперкъти дори от Тайсън…
– Не, дистанцията беше точна и точно в целта паднаха.
– Предполагали ли сте някога, че българин ще играе и то два пъти в мач, в който навремето сме гледали великани като Мохамед Али, Джо Фрейзър, Майк Тайсън, Холифийлд, братя Кличко…
– Гордея се, че българин отиде да се бие с хора, които държат четири пояса. Това е нещо уникално!
– Кой за вас е номер 1 в световния бокс за цялата история?
– Касиус Клей – най-великият!
– Няма друг отговор на този въпрос.
– Няма, защото той беше и техничен, и удряч. Всичко беше събрано.
– А сред десетките големи асове на България, кого поставяте на върха?
– Малко нескромно, но съм аз! Защото сложих началото. Тогава никой не ме познаваше. Даже питаха къде се намира България? Казвах: „Аз ще ви кажа къде се намира след финала!“
– Защо успехите на България на международния ринг в аматьорския бокс са предимно в леките категории? На какво го удавате?
– България е талантлива във всякакъв вид спорт, но в момента талантите са в ниските категории. Подборът е такъв. Не се е намерил някой в 67-70 кг, в тежка категория. Няма мая.
– Реално респектираме ли конкуренцията като българска школа или вече сме по-близо до основната група, както казват в колоезденето?
– В основната група сме, тъй като държавата вече няма средства, които да даде за развитието на този спорт.
– Къде се къса нишката – селекцията ли, в подбора на малките ли, още в детските школи ли вече нямаме треньори? Къде е проблемът?
– Нишката се къса от училището. Първо не играят физкултура, нямат тази координация. Бях учител и съм забелязал, че физкултура въобще не се играе. Не става, марширува с десен крак и дясна ръка, какво ще търсиш от него? Не става, координация няма. Като гледам всички спортове са така. Няма изявени като навремето. Плюс това няма методисти, които преди обикаляха из училищата, търсиха треньорите… Сега го няма, сега всичко е пари. Отиваш и трябва да дадеш 50 лева на треньора, за да тренираш. И какво става – ще го изкарам, ще го набият и баща му ще каже: „Аз ти плащам, а той идва целият син!“ Затова не се занимавай с треньорска работа.
– Стигнахме до парадокса, че големи пари за премии има. Пари, които вие не сте сънували по вашето време, но няма кой да ги вземе.
– Точно така. Даже се сещам за Лондон. Казаха, че в България даваме 20 хиляди лева или евро за първо място.
– Вече стигнахме до 100 хиляди.
– Еми, като няма кой да ги вземе… И милион да дадат – същата работа!
– А вашата премия помните ли я? Тогава ли наложиха „Волгите“ за олимпийско злато?
– Да, така е. Премията беше 60 долара.
– Вие ли открихте бокса или той вас? Разкажете за началото на пътя…
– Бях едно буйно момче, бунтар в махалата. Преди това играех футбол, бях много добър. Вкъщи даже баща ми ми казваше: „Къде? На футбол?“ Един ден в махалата дойде първият ми треньор Алекси Стефанов, лека му пръст, и попита кой иска да става боксьор? Едно момче вика да ходим и отидохме. Сложихме ръкавиците и аз тук, там…Играл ли си? Не съм играл никога. Каза – ти седиш хубаво. И така полека-лека… Връщаме се от първото състезание в Хасково, играех до 40 кг. Станах най-добър там, техничен боксьор. Връщам се и баща ми ми показва една снимка в „Черноморски фар“, а аз клюмам вече. Викам, че от училище. Какво училище? Да не съм те видял там! Скараха се двете федерации и така. Следващата година пак играех футбол и ходех на боксови състезания. Пак станах първи и така. 1967 г. бях младша възраст и директно направо влязох при мъжете, тъй като излезе новата категория 48 кг. Федерацията каза – дайте по-рано, няма смисъл да играе, защото няма противници.
– Ражда ли се големият боксьор или се създава? Има дори един глобален спор колко процента талант и колко труд трябват, за да се постигне впечатляващ успех въобще в спорта?
– За спорта не мога да говоря, а само конкретно за бокса. Там трябва да си супер талант. Това е бой, това са удари. На ринга може да те убият. Имаше долу един брезент, падаш на главата си и край. Моето мнение е това – супер талант и трябва да се мисли в ринга, много е важно. Малко да изключиш, както Кобрата, вместо да тръгне да бяга след този тежък нокдаун, той застана на едно място и тръгна да атакува. Онзи туп един десен прав и хоп – край на гръб. Защо? Беше неадекватен. Накрая треньорът стопли и каза – бягай! Да се завърти, да мине, може да се завъртят нещата, ще възстанови. Той застана, тръгна пак напред…
– Марково за България в леките категории е способността да се избягват удари, за танца на ринга…
– В тежките категории също беше танцьор. Боксът е игра с крака и това е най-важното. Първите седем години, ако ти липсват, въобще не трябва да ходиш да се занимаваш. Сега гледам всички – ляв, десен, крошета ги научават за една седмица или за месец. Е, как може? Това е най-простият спорт, има шест удара, обаче трябва да ги научиш точно къде и как да ги използваш. Шест удара са.
– Никога не сте губили с нокаут…
– Не.
– Наясно ли се обаче какво се случва, какво преживява боксьор, който е отнесъл здрав бой на ринга? Не сте го изпитвали, но поне имате наблюдения…
– Изпитват ужас. Навремето в ЦСКА се качих на 51 кг, защото не можех да свалям килограми. Борето Крумов, едно боксьорче, двамата бяхме приятели, аз го биех постоянно, беше в моята категория. Играехме спаринг, взеха го него в националния отбор, но 51 кг няма да стане. Казаха ни не да играем спаринг, а да бъде като мач и взех, че го нокаутирах. Свърши тренировката и в един момент къде съм, що съм, защо съм остриган? В неравностойно положение е, направо е ад! Искам да го видя, а не мога.
– Около вас има един парадокс, че сте един от съвсем малкото елитни боксьори, на които не им е чупен носът.
– Да. Защо ли? Аз никога не съм допускал противника до себе си. Да отида да се мачкам, да се бутам. Нос се чупи с глава, не с ръкавица. Трябва да си ударят главите.
– Да преминем на най-приятната тема от разговора ни – олимпийският ви триумф на игрите в Мюнхен през далечната 1972 г. Печелите финала срещу съперник от Уганда и с фрактура и на двете ръце, както и контузен глезен. Изглежда нереално, но е факт. Нечовешко е – как издържахте?
– И сега настръхвам. Да, нечовешко е, но имах един девиз – „Стигнах до Рим и трябва да видя папата.“ Болката въобще не я чувствах, защото в себе си исках да стана олимпийски шампион. Преди да тръгна, на летището се обърнах и казах: „За какво го водите тези? Аз отивам, ставам първи и се връщам!“ Шегувах се.
– Имате и шега с Тодор Живков – ще разкажете ли?
– Да, събира ни на Белмекен от всички спортове. Пита кой ще стане олимпийски шампион и аз вдигам ръка. Я, стани да те видя! А, много си малък, бе! Викам: „Малък, голям, ще стана олимпийски шампион!“ Връщаме се, награждава ни и казва: „Е, стана олимпийски шампион! Браво, моето момче!“ Помнеше кучето!
– А лекарите намесваха ли се за контузиите в ръцете?
– Биеха ми по четири инжекции и ги декларираха, тъй като можеше да ме хванат с допинг. Но беше временно, в третия рунд почнаха пак да ме болят. Глезенът също.
– Съперникът на финала късно разбира, че реално играете с една ръка.
– Е, с двете ръце бях, но на снимката се вижда как съм ги изкривил. Не можех да си закопчая копчето.
– След игрите ви присаждат кост от хълбока в дясната китка, за да зарасне по-бързо.
– Така е, да. Матев ми прави операцията тук за по-бързо.
– Колко по десетобалната система ви е поносимостта към болка след финала в Мюнхен?
– С десет я оценявам, но не чувствах. Бях на седмото небе!

– Вярно ли е, че в един от мачовете в Мюнхен тогавашният старши треньор на националите Стоян Пиличев е искал да хвърли кърпата, за да спре мача и да не рискува здравето ви?
– Да. Преди мача ми казаха – да не стане така, че да осакатееш. Викам, че няма и отидох. Като изкълчих глезена във втори рунд, аз печелех, беше срещу европейския шампион Блажински на полуфинала. Не можеше да ме закачи. Казах му на Стоян Пиличев: „Ако спреш мача, ще те нокаутирам!“ Имам куриоз с Васил Костов, лека му пръст. След като спрях да играя на 48 кг, шест месеца преди олимпиадата ми казаха, че не им трябвам в националния отбор на тази категория. Бях в казармата, тренирах, налях се, станах 60 килца. Хайде, баща ми не е ходил на олимпиада, и аз няма да отида. Поканиха ме на шампионата на СССР. Всички се изпоразболяха и си викам – хайде, ще отидем, ще поживеем там малко, хубаво. Отиваме в Москва и всички боксьори на 48 кг ме гледат. Качих се на кантара – 51 кг. И като ги метнах там наред, защото съм свеж… Връщам се пак с гипса и на летището ме посрещат от федерацията. Викам: „Кажете за какво става дума? Нали ме изгонихте? Какво има? Не искате на 51 кг…“ Ама, не, ние решихме… И се върнах в националния. Шест месеца преди олимпиада се качих на 51 кг, а поляци, румънци избягаха от мен и се качиха по-нагоре.

1 2

Подобни статии

Top