Гладът, който те изяжда – откровен разговор за хранителните разстройства

Даниела Червенакова специализира психотерапия в областта на зависимостите с фокус върху хранителните разстройства. Случаите, на които е попадала по време на практиката си, й дават основание да поставя зависимостите към храната като изключително тревожна тенденция сред подрастващите, на която трябва да се обърне сериозно внимание.

С помощта на студенти – бъдещи психолози от Пловдивския университет, Даниела Червенакова създава виртуална група за взаимопомощ “ Животът и Хранителните Разстройства“. Следващата голяма цел е да се сформира и напълно безплатна реална група за подкрепа „Заедно с мен в моята битка“

Защо избра да работиш с хора, страдащи от хранителни разстройства?

В живота си по-скоро съм била избирана, отколкото избираща. Съдбата се намеси в  личностното  и професионално ми развитие по начин, който ме кара да се чувствам благодарна, удовлетворена, щастлива. Хората, попаднали в капана на храната, са много интелигентни, можещи и същевременно невярващи в себе си. Самооценката им е нулева, перфекционизмът и стремежа към съвършенство –безграничен.

Морето от зависимости е огромно. Да се пребориш със зависимостта от храна отнема продължителен период от време. Пътят е дълъг и труден, изпълнен с множество завои.  Това е като танц „ча ча”. Момичетата са много отговорни, макар това понякога да им изиграва лоша шега, защото смятат, че могат да се справят сами с всичко. Интересувам се специално от хранителни разстройства заради психичното страдание и физическото му проявление. Броят на хора с хранителни разстройства расте – и това не са единствено анорексията и булимията, но и болестното преяждане и различни смесици от всички тях с различни симптоми – а има много какво да се разбира за техния произход и отключване, както и най-добрите начини на терапия и лечение.  Да, това е една вълнуваща тема!

В България все още не приемаме хранителните разстройства като сериозен проблем. Как това може да се промени? 

Много е важно да се говори за това, да се популяризира и хората да знаят, че хранителното разстройство не е „прищявка” и не е само женско заболяване, защото процента на засегнатите мъже от тази зависимост също се увеличава. Аз водя обучения в училища и детски градини и забелязвам, че проблемът се появява още в детството. Статистиките показват, че хранителните разстройства възникват в периода на предпубертета и пубертета. Всъщност по- голяма жертва от децата са жените на средна възраст, при които все по-често се наблюдават някои хранителни разстройства, като орторексията например.   

Живеем в общество, в което често хората не са поставени в позиция да изразяват емоциите си още от деца. „Добрите деца не правят така. Нормалните деца не правят така“, казват родителите и спират децата си да споделят как се чувстват. „Сега ти е студено-облечи се”, „Няма да станеш от масата докато не си изядеш порцията, без значене гладен ли си или не…“. В един момент ние започваме да се чудим на това, което казва тялото ни ли да вярваме, или на това, което ни казват другите. Имаме го и модела:”Браво, беше послушен, за награда шоколад“ и така се награждаваме за успехите си с храна.

 Какви са първите признаци на хранително разстройство? За какво трябва да следят родителите?

Това са скрити болести и давността може да е от няколко години. Започва се с диети, от една се минава на друга, теглото пада или се покачва рязко, това какво, кога, къде ядеш става водещ0. Поведението  се концентрира около килограми и брой приети калории, вида на фигурата, тогава когато физическите упражнения започват да се увеличават и биват всекидневни с повишаваща се честота.

 Една булимичка да крие с години състоянието си и да остане неразкрита. Развалят се зъбите, понякога при повръщане има ранички по фалангите на пръстите, месечният цикъл спира, косата започва да капе, изпитва се силно усещане за студ.

Много родители водят децата си насила при психолог, когато усетят, че има проблем. Това правилна стратегия ли е? 

Важно е родителите да присъстват в живота на децата си и да следят за рязка промяна в поведението и емоциите на детето си. Също така е важно  първо родителите да поговорят с детето, да се опитат да разберат какво се случва в неговия свят.

Често дори се случва родителите да водят детето си при мен с идеята за проблем, а самото дете да няма осъзнаване за проблем.

 Има ли момичета, които сами осъзнават, че имат проблем?

Да, разбира се, че има. Тогава процесът тече по-бързо, защото страдащите имат много силна мотивация и искат промяна.

Как протича самото лечение, има ли определена схема?

 Първата фаза в лечението, когато личността не е осъзната, е тежка и продължителна, свързана с напрежение. Много често момичетата/момчетата са водени насила, тъй като те си мислят, че им няма нищо. Когато идват осъзнати, са и много мотивирани. Тогава процесът е по-динамичен. Когато са неосъзнати работим мотивационно, за да осъзнаят проблема. Хранителните разстройства са вик за помощ на истинската личност, която е крехка, безсилна и ранима, нуждаеща се от обич, внимание и подкрепа за преодоляване на проблеми далеч отвъд тялото и храна.

Хранителните разстройства са био психо социално заболяване, което само по себе си предполага, че терапията е комплексна и строго индивидуална. За да се справи с хранителното си разстройство, страдащият е важно да се научи да изразява емоциите си.  При всеки е много индивидуално.

 Колко време отнема справянето с хранително разстройство?

В терапията говорим за „археология на травмата”, поредицата причини, породили заболяването. Приликите при хранителните разстройства са много, но причините са строго индивидуални за всеки. Съответно и времето за възстановяване при всеки е различно. Зависи и на кой етап от болестта страдащият се обръща към специалист. Понякога травмата пътува из тялото: например започва с анореския – отказ от храна, преминава в булимия- преяжане и прочистване, понякога се приема алкохол или психоактивни вещества. Със сигурност е необходимо продължително време. Аз не вярвам, че краткотрайна терапия от няколко месеца е приложима.

Това е процес, а както при всеки процес е необходимо е време, а тренировките са цял живот. Да вярваш в себе си, да се доверяваш и приемаш тялото си, да приемаш провала и да продължваваш напред, да се обичаш и уважаваш. На думи лесно, но на поведение – не съвсем.

Има ли много хора, при които болестта се връща? Какво се прави в такива случаи?

Както знаем, в живота всичко е възможно и никой от нищо не е застрахован.

Хранителното разстройство се превръща в защитна функция на личността в кризисни периоди и сигурно убежище от болезнените проблеми на реалния живот. Често се случва и хората,преживяли хранителни разстройства да се спънат и да паднат. Човек с болка се появява на този свят и цял живот живее, учейки се да се бори, трупа опит и придобива имунитет за трудностите. Във всички трудности, които се появяват в живота им, те правят проверка на себе си дали са готови да се справят с реалността и тежките моменти в нея.

Заедно със студенти от Пловдив създадохте група “ Животът и Хранителните Разстройства“. Разкажи ни повече за инициативата?

От няколко години имам голямо желание да направя нещо по отношение на  образоваността и осведомеността по отношение на хранителните разстройства. Ментор съм на студенти от Пловдивския университет и заедно с тях направихме страница “ Животът и Хранителните Разстройства“, в която да внасяме както информация  за разстройствата на храненето, така вдъхваме надежда и вяра в нелекия път на възстановяване. Това е продължително заболяване,много изтощително и страдащите имат нужда от подкрепа и разбираме.

Хранителните разстройства се възприемат като каприз  и е важно хората да разберат, че това не е така. Всъщност това е битка на живот и смърт.

Имам огромно желание да направим и група за подкрепа“Заедно с мен в моята битка“. Тя ще бъде напълно безплатна. Знам, че ще е много трудно, защото момичетата искат да се справят сами, много трудно приемат помощ, а идеята ще бъде да се споделя. В една такава група ще има момичета в различен етап на възстановяване и всеки ще бъде учител за всеки друг и за самия себе си.  Всеки ще споделя. Това е един от основните моменти в оздравителния процес.  Да се разкриеш, да трансформираш представата, че да бъдеш силен не означава да не споделяш, а точно обратното – да споделяш, да си искаш помощ , да бъдеш асертивен. Също искам да има и друг модел на поведение – човек, който няма хранително разстройство, който също да споделя какъв е неговият живот, какви са неговите поражения и победи. Когато споделя за болката си, тя се стопява наполовина.

Кои хора са най-уязвими да попаднат в капана на хранителните разстройства? 

Напрежението и безпокойството, ниската самооценка, себесъжалението, страховете и нестабилните емоции са отключващи фактори юа хранителните разстройства

Перфекционистите, тези, които трудно приемат провала или изобщо не го приемат, са уязвими да попаднат в капана на храната.

Живеем в свят, в който вярата в себе си се изгражда на база на това как изглеждаш, как те приемат другите, не на това какъв си, какви качества носиш в себе си.

Анорексията е с най-голяма смъртност сред всички психиатрични заболявания. 20-30 % от анорексичките умират, най-вече в следствие на самоубийство или спиране на сърдечната дейност.  И така от една диета, на друга, до момента, в който тялото започва да изяжда само себе си. В болниците отказват да приемат момичета в напреднал етап на болестта. Тогава оставаш сам, а болестта прогресира.

Какво е най-важното за човек, който се лекува? Как трябва да се държат родителите, близките? 

Страдащите имат нужда от разбиране, от подкрепа, любов.  Те имат нужда да бъдат чути, забелязани, обичани. Родителите трябва не просто да осигуряват материалното за децата си, а да присъстват в живота им. Проблемът далеч не е в храната. Много родители изискват от децата си да бъдат перфектни, отличници, да не се провалят в живота, да бъдат силни и се стига до невротичност, до едно лудо състезание със себе си, с това, че не може да се провалиш, че трябва да си идеален. И така ставаш стресиран от собствените си очаквания или тези, които са ти били предявявани от значимите други, и се стига до: „Аз никога не съм достатъчно добър за себе си”

Много е лесно да подкрепиш, някой изкарващ 6-ци в училище, и много трудно да научиш детето си , че провалът не означава” провален”, а е просто урок на живота.

Нека  да обръщаме внимание един на друг, да уважаваме другия, да се поставяме на негово място. Уважението е свързано с разбиране и загриженост, с въпросите – „ти как си“, „какво правиш“.

Много е важно страдащите да чуват:” Тук съм”,”До теб съм”, „Вярвам в теб”, „Обичам те”.  

 

 

Подобни статии

Top