Сашо Груев: Щастлив съм, че дъщеря ми успя да ме види в игра!

Нека хората да бъдат разумни и отговорни към себе си и към околните, призова доскорошният капитан на Академик Бултекс 99

Един от най-добрите българския гардове Александър Груев обяви, че слага край на своята кариера наскоро. На играта с оранжевата топка у нас и в чужбина бившият възпитаник на БУБА отдава 18 професионални сезона.

BBALL.BG се свърза с Александър Груев, за да разкаже защо е взел това решение, каква равносметка би направил за себе си и какво му предстои в бъдеще. Ето и какво сподели той:

– Какво те накара да сложиш край на своята кариера?

– Всяка кариера на професионален спортист има своето начало и своя край. Краят на моята дойде по доста неочакван начин, но кой ли си е представял, че ще преживеем пандемия. Знам, че мога да играя още, но мисля, че сега е правилният момент да се концентрирам изцяло върху ново предизвикателство. Бях си обещал, че ще играя докато мога да давам цялото си време, енергия и желание.

– Дълго време ли обмисляше това решение?

– Разбира се. Аз съм човек, който винаги премисля решенията си. Още повече, че това е наистина важно решение. Знаех че това ще е последният ми сезон и се радвам, че бях 100% отдаден на всяка тренировка и мач.

– Как приеха от сегашния ти отбор Академик тази стъпка?

– Те бяха запознати с намерението ми още в началото на сезона. До последно на никой не му се вярваше, но проявиха разбиране и дори ми казаха, че биха се радвали да остана и за в бъдеще част от отбора под друга форма, за което съм им благодарен. Бяха коректни и през последните две години. Спортният директор на отбора Тина Димитрова ме е отгледала като дете по лагерите. Щастлив съм, че съдбата ни събра и в края на кариерата ми.

– Поглеждайки назад каква равносметка би направил за себе си?

– Не съм спечелил 10 титли, но последните дни ми показаха, че съм постигнал нещо значително по-важно от това. Щастлив съм, че имах точно такава кариера и излизам „чист“ от нея. Имах късмета да започна професионалния си път в Рилски спортист, който тогава тепърва навлизаше в мъжкия баскетбол и ми дадоха шанс да се развия. Бяха достатъчно търпеливи и ме „изтърпяха“.

Имах щастието през годините да имам подкрепата на семейството ми, първоначално родителите, брат ми и роднините, впоследствие съпругата ми и нейното семейство, които винаги са ме подкрепяли и те също ме „изтърпяха“. Изтърпяха ми режима и отсъствието от 90% от семейните празници и рождени дни. Щастлив съм, че дъщеря ми успя да ме види в игра. Имах до себе си едни верни приятели, един подвижен цирк, които много пъти през годините са били до мен в тежките моменти. Винаги се е намирал някой от тях, който да ми даде 2-3 часа от свободното си време лятото, за да мога аз да си направя тренировката. Подали са ми хиляди „асистенции“. През всичките години имах супер съотборници, с които ще остана приятел цял живот, но тези от БУБА и Рилски спортист през първите години, имат по-специално място в сърцето ми

– 18 сезона не са ни никак малко. Има ли момент в кариерата ти, който ти е по-специален?

– Не са един и два специалните моменти. Като се започне от първите години в Буба, камповете на Спортпалас, през заминаването ми в Самоков, налагането ми в отбора, първата повиквателна за националния отбор, първият мач от първото издание на Балканската лига, след това спечелването й, финала за Купата през 2010 г. и като цяло турнира, Наградата за любимец на публиката в Самоков през 2009 г. и в първенството през 2016 г., мача срещу Макаби Тел Авив в Израел, срещу Испания с националния отбор. Тук бих искал да спомена и заминаването ми в Иран, сезонът в Румъния, спечелването на титлата с Лукойл Академик през 2015 г., бронзовият медал с Академик Бултекс 99 от Балканската лига миналата година. Всичките мачове на звездите и още много, много други.

– Кои са треньорите, на които дължиш най-много?

– Имал съм удоволствието да работя с много треньори през годините и на всеки един от тях дължа много. От Мара Симеонова и г-жа Перфанова, които ми бяха учителки по физическо в училище, през Румен Пейчев, Николай Колев, Кирил Куков, Радко Йоксич и Емил Бонев в БУБА. Всички те са положили основите ми и знам, че това им е коствало много нерви и енергия. При Емо Бонев започнах да играя мъжки баскетбол. Имали сме часове разговори извън залата, за да ме убеди колко повече трябва да тренирам, съответно аз да го убеждавам как съм най-добрият. Петко Делев ме наложи в отбора, гласува ми огромно доверие и до ден днешен помня думите му на загрявката преди първия ни официален мач заедно. След това дойде Ацо Тодоров, който видя в мен нещо повече и ме качи на следващото ниво. Направи ме тактически грамотен, наложи в мен мислене на гард на високо европейско ниво и ме научи как трябва да се държи един лидер и капитан. Това струваше също много часове не само в залата, но и извън нея. Тити Папазов ме взе за пръв път в мъжкия национален отбор, с Тони Дечев станах шампион, при Санди Дяковски преоткрих себе си. С Божо Гьорев израствахме рамо до рамо, той като треньор, аз като играч. Асен Николов ми даде шанс да завърша кариерата си по един достоен начин.

Работил съм още с Иван Коконов, Боби Трифонов, Росен Барчовски, Петър Клечков, Ивайло Стоименов, Ники Господинов, Любо Минчев, Светислав Пешич, Жоро Младенов, Драган Петричевич, Миша Перишич, Йовица Арсич, Иван Коцев, Жоро Давидов, Миро Ралчев, Данчо Янков, Дарко Костич, Педжа Миович, Иван Сунара, Деян Креклович. Много важна част от кариерата ми са кондиционните треньори – Злате, Рали и Ефтим, Иван Василев, Професора, Митко и Маги, Тошо Георгиев.

Освен че ме правеха по-силен и ми помагаха да поддържам форма, те ме научиха да живея по-здравословно. Изключително много дължа и на докторите и терапевтите, които ме „крепиха“ през всички тези години – Д-р Белев, д-р Бончев, Д-р Касабов, Д-р Панев, Д-р Василев, Д-р Бочев, доц. Георгиев, доц. Поромански и Мацко, разбира се. Филип, Жорката, Явката, Васко, Ванката Касапов, Мишо, Радо. Специално искам да благодаря на Павката и 4+ Nutrition, които през годините бяха неизменна част от възстановяването ми. Надявам се да не изпускам някого. Списъкът е много дълъг. С някои съм работил повече, с други по-малко, но всеки един има принос към последните 25 години от живота ми.

1 2

Подобни статии

Top