Станимира Петрова изби рибата: Антъни Джошуа ми е любимец (ВИДЕО)

Асеновградчанката е тотална реалистка, след разочарованието от СП в Индия очаква нови победи на ринга

Станимира Петрова, една от звездите ни в женския бокс, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Спортният й път започва в таекуондото. Постига забележителни резултати в корейското бойно изкуство, но се състезава в неолимпийската версия и на практика няма възможност да постигне мечтата си – медал от най-големия спортен форум. Малко на шега се пренасочва към бокса, но именно на ринга намира истинското си “аз”. Тя е първата българка – световна шампионка в този спорт, а във визитката ѝ блестят и две европейски титли. На шампионата на планетата в Индия, който завърши миналия месец, родната ни звезда в древния спорт отпадна на осминафиналите след скандално съдийство. А в последствие, заедно с треньора Петър Лесов дори бяха отстранени от световното първенство заради бурни протести.

– Здравей, Станимира! Преодоля ли разочарованието от съдийската несправедливост по време на осминафинала на световното първенство в Индия?

– Мисля, че до голяма степен го преодолях. Със сигурност още е останало малко разочарование, но хубавото е, че сега предстоят празници, които ще заместят болката.

– Очакваше ли реферите да те ощетят в срещата с представителката на домакините Соня Чагал?

– Може би, да. Когато излезе жребият, казах, че има нередности във връзка с поставянето на състезателите от световната ранглиста. По правило топ 8 трябва да бъдат поставени. В случая аз бях втора в световната ранглиста, а тя – трета и трябваше да се срещнем чак на полуфинал, а се случи доста по-рано.

– Какво си каза, когато видя, че обявяват за победителка твоята съперничка? Беше ли готова да спечелиш титлата?

– Да, мисля, че бях доста подготвена. Според мен имах всичко необходимо и бях готова да я спечеля, защото гледах конкуренцията. Но късметът не беше с мен.

– Как реагира, когато видя, че съдията не вдига твоята ръка, а тази на противничката?

– Просто се усмихнах. Имах такива опасения още преди това. Разбира се, че ми стана много неприятно, но няма какво да се направи.

– Съжаляваш ли за реакцията ти, която доведе до отнемане на акредитацията ти за шампионата на планетата в Ню Делхи? Как се случи цялата тази история?

– За съжаление не бих казала. Всъщност изказах някакво мнение, което не го бях изразила правилно. Реално ги обвинявам в корупция, което въобще не е правилно, защото нямам никакви доказателства за това. Все още твърдя, че резултатът не е реален за мен, но може би изигра лоша шега това, че дадох интервю на английски, а този език ми е прекалено слаб. Реално от използването на една неправилна дума се стигна до всичко това.

– Според теб има ли корупция в бокса?

– Не знам, не мога да твърдя. Всеки може да предполага, но не знам.

– Как се печели битка със съдиите?

– И това не знам. Нямам отговор.

– През седмицата българската федерация по бокс наказа теб и Петър Лесов с последно предупреждение и парична глоба. Как прие решението на нашата централа?

– Нито едно наказание не е приятно. Но в крайна сметка уважавам тяхното решение. В момента можем само да поемаме всичко, което решат те или международната федерация. Тоест ние нямаме право на глас.

– Разговаря ли с президента на федерацията Красимир Инински след загубата? Какво ти каза той?

– Да, дори като се върнахме, ни извикаха и трябваше да разкажем нашата гледна точка на всичко случило се.

– Какво те мотивира да продължаваш да тренираш при една толкова явна несправедливост?

– Не знам, нямам никаква идея. Първоначално буквално първите ми думи бяха, че се отказвам и наистина не виждам смисъл. Много ми беше тъжно. Тогава го казах и може би още го мисля, че най-голямата ми мечта да стана олимпийска шампионка вече ми се струва нереална, защото не съм сигурна, че зависи от мен. Според мен доста малка част зависи от мен самата, от това какво ще направя, как ще се подготвя и дали ще бъда най-добрата в категорията. Малко е тъжно, но като минава времето… Вече нямам търпение да отида в залата, но за съжаление не мога, защото ходя на физиотерапия, че имам малко проблем с рамото. Така че съм в пълна почивка.

– Да те върна към началото на твоя спортен път. Защо избра таекуондото?

– Беше един от най-развитите спортове в Асеновград. Моите родители искаха да запишат брат ми, но им казах, че искам и аз. Тогава не се съгласиха, но цяла вечер се тръшках, крещях, ревах и в крайна сметка нямаха избор и ме закараха в залата.

– Кой беше по-добър между теб и брат ти?

– Той беше по-талантливият, а аз по-упоритата. Всъщност аз продължих и затова станах по-успешната.

– Кога реши да прекратиш с изявите си в таекуондото и защо?

– Защото бях в неолимпийската версия на таекуондо. Доста време се чудих и трябваше да взема това решение да отида в олимпийски спорт. На шега бях казала пред мои приятели след олимпийските игри през 2012 г., че през 2016 г. ще участвам на Олимпиадата, но трябва да избера в кой спорт.

–  А от таекуондото притежаваш световна и европейска титла.

– Да, така е.

– Кой те вкара в залата по бокс?

– Първо имах няколко тренировки, организирани от таекуондото в Пловдив. Първите ми тренировки бяха при Александър Христов. След това съвсем случайно в спортната академия записах СИП по Бокс. Исках да се пробвам и се пуснах на едно републиканско състезание. Станах първа. После на две градски пак станах първа. И на Нова година през 2013-а с баща ми седяхме и се чудехме какво да правим и решихме да рискуваме. Все пак от върха на единия спорт отивам в нищото. Тепърва трябваше да се преборвам в България. Нямахме никаква представа дали това изобщо е възможно да се случи.

– Как се почувства на ринга?

– Като вкъщи. Най-странното е, че на боксовия ринг се почувствах много по-добре и по-уютно, отколкото на татамито за всичките години преди това.

– Кое беше първото ти състезание на ринга? Как се чувстваше?

– Спомням си го. Мисля, че беше на градско първенство. Проведе се на „Дианабад“. От спортната академия ми предложиха да ме пуснат да играя и аз се съгласих. Имах съседка в общежитието – боксьорка. Казвам ѝ, че нямам нито кецове, нито нищо… В последствие ми дадоха кецове, бинтове, всичко. Исках да си създам разнообразие, на шега се пуснах. Изиграх две срещи с отказване, дори не свършиха до края. След това още едно градско и после беше първото републиканско. Но най-интересното е, че и на двете нямам докрай изиграна среща. Тогава се замислихме с баща ми, че може би наистина имам талант.

–  Световна титла през 2014 година – разкажи ни как постигна този триумф. Какво трябваше да преодолееш по пътя към първото място?

– То се случи доста бързо след влизането ми в боксовата среда. Всъщност преди това имах Европейско първенство, на което загубих в първа среща. След това имах няколко международни турнира, на които нито един път не стигнах до върха. Но знаех, че няма какво да губя. Аз съм новобранката, от която никой нищо не очаква и мога просто да си играя, без значение какво ще се случи. Просто не носех отговорността, която в момента може би ми пречи и ми тежи. Излизах среща след среща. Като победих на четвъртфинала, бях най-щастливата. Нищо не ме интересуваше, защото вече имах медал от световно. А това е толкова голямо постижение за първи шампионат на планетата! Просто имах желание. Мисля, че това ми е най-голямото качество – огромното желание и това, че се раздавах, защото тогава реално още не бях боксьорка. Бях таекуондистката, която излиза да играе бокс.

– През 2016 година стана европейска шампионка и бе определена за “най-добър боксьор” на АИБА. Какво означаваше за теб това признание?

– Огромно! Дори като получих купата се почувствах по-щастлива, откогато взех световната титла. Защото от цяло Европейско първенство и толкова много добри и утвърдени през годините състезатели, да дадат купата на мен, е страхотно. Всъщност ми се случи за втори път. Тази година отново взех титлата с купата, което е супер. Надявам се някога да взема такава купа и от Световно. А ако има, също и на олимпийските игри.

– Когато всички очакваха от теб медал на олимпийските игри в Рио де Жанейро дойде сривът. Защо не успя мисията ти на най-големия спортен форум?

– Може би защото ми беше първият. Имаше много очаквания, както се казва – прегорях. Имаше и много други фактори – категорията не беше подходяща за мен. 51 кг са доста ниски за мен, прекалено много свалях и бях много изтощена. Това казвах и на треньорите – идвам на тренировка и в главата ми е само колко килограма ще сваля. Въобще не мислех за бокса и какво мога да развия. Едва ли не, че ако вляза в категорията, няма да има проблем, но не е така.

– Усети ли атмосферата на Олимпиадата, защото всички спортисти казват, че тези игри са нещо съвсем различно от Световно и Европейско първенство?

– Да, това е най-уникалното преживяване. Много спортове са, това е най-големият форум. Всеки се стреми да бъде там. На олимпийски игри са най-добрите състезатели от всички държави по света от всички спортове. Самата атмосфера на олимпийското селище, на залите, на грандиозното откриване – всичко това накуп го няма никъде.

– Голямата цел, както спомена, са Игрите в Токио през 2020 година. Какво би те удовлетворило?

– Би ме удовлетворил медал. Все пак наистина си мечтая за титла. Но вече ще ходя на каквото и да е състезание без очаквания и без да ме интересува кой какви очаквания има от мен, защото след това прекалено много се сривам. Като знаеш, че си дал всичко от себе си, но не зависи от теб… Като имам големи очаквания, аз самата ги преживявам много тежко. Затова поне ще се опитам да не си създавам нагласи.

– Субективен спорт ли е боксът?

– Разбира се. Всеки спорт, в който има съдии, е субективен.

– Какво трябва да преодолееш по пътя към олимпийския ринг след 2 години? Колко състезания ти предстоят?

– Догодина трябва да има Европейско и Световно, което ще дава квоти за Олимпиадата. Имаме европейски игри, за които взехме квоти аз, Габриела Димитрова и Деница Елисеева. Просто тези категории са в олимпийската програма. Октомври месец имам Световни военни игри. Заедно с Даниел Асенов ще участваме на тях.

– Какво е да си в компанията на легендите Петър Лесов и Ивайло Маринов?

– Вълнуващо и респектиращо. Прекалено много ги уважавам за това, което са постигнали. Петър Лесов ми дава и ми показва много. Не просто технически, а дори и с историите си. Предава ми опита си и като състезател, и като треньор.

– Промени ли нещо Петър Лесов в стила ти на игра?

– В начина на мислене. Провокира ме да мисля по време на среща, а не просто да се бия. Учи ме на хитрост, иска да играя по колкото се може по-икономичен и печеливш начин.

– Кой е най-щастливият ти миг на ринга?

– Доста са. Всъщност са трите големи титли. Тези са най-големите ми успехи, но също съм печелила два пъти Купа „Странджа“, един път съм била първи подгласник на Купа „Странджа“. Това са много вълнуващи моменти. Всяка победа, всяко вдигане на ръката е вълнуващо. А титлата носи след себе си много положителни емоции.

– Как приемат успехите ти в родния Асеновград?

– Гордеят се.

– Коя е най-голямата легенда в българския бокс?

– Най-големи са четиримата олимпийски шампиони. За съжаление, се помнят само титлите. Уважавам и медалистите. Първият ми треньор е със сребърен медал от Олимпийски игри, има световна, европейска титла, но всички го знаят като световния шампион. А реално олимпийският медал е нещо повече.

– Как оценяваш постигнатото от Кубрат Пулев?

– Това е голям успех. Наистина прославя България. Професионалният бокс е малко по-различно ниво. Според мен е много по-лесно от аматьорския бокс.

– Защо?

– Защото там ти определят противника. Готвиш се два-три месеца или половин година за един съперник. А в аматьорския бокс отиваш на състезание – елиминация. Ако ти дадат загуба с 2:3 гласа, състезанието за теб приключва. Излизаш и гледаш от скамейката. За да вземеш титла, в рамките на десет дни, трябва да направиш пет или шест срещи. А в професионалния бокс са два-три мача на година.

– Защо Антъни Джошуа ти е любимец?

– Симпатизирам на играта му, на това, че е млад, не прекалява с приказките, много е земен и човечен. Един път се срещнах с него и малко си поговорихме.

– Къде?

– Бяхме на лагер в Шефийлд, а тогава той също тренираше там. Имаме една снимка, която се въртеше из медиите. Харесва ми играта му. По принцип изобщо не искам да коментирам боксьори и колеги, но след като качи повечко килограми за срещата с Кличко, малко взе да променя стила си. Не е чак толкова подвижен, което на мен най-много ми харесваше. С тези килограми и с този ръст беше толкова подвижен и все пак удря невероятно силно.

– Кой и защо те кръсти “невидимата жена”?

– От АИБА избираха посланички на женския бокс и оттам ме кръстиха така. Може би заради бързината ми – едва ли не противничките ми не ме виждат.

– Съжаляваш ли за нещо в живота ти досега?

– Не, няма за какво. Всичко е назад. Дори и ако беше по-различно, не се знае дали щеше да е по-добре.

– А това, че не си станала актриса поне до този момент?

– Има време! Смятам след това да вляза в тази сфера.

– Кое те прави щастлива и усмихната?

– Добрите хора, слънцето, всичко.

– А има ли ги добрите хора в живота ти?

– Има ги, да. Дори като ми е тъжно и някой ми даде път на пешеходна пътека или ми се усмихне и ми каже нещо положително, съм благодарна, че има такива хора.

– Не обичаш да ходиш на дискотека, къде се чувстваш по-добре?

– Да, не обичам да ходя на дискотека. Не че не обичам музиката, харесвам всякакви стилове. Обичам ритъма, даже си имам тарамбука вкъщи, самоука съм. Отлагам всичко за когато ще имам свободно време, но не знам кога ще е това. Искам тогава да ходя на уроци по ударни инструменти, защото много ми допадат и доста са ми в кръвта.

– Нещо за финал на нашия разговор…

– Благодаря за поканата! Искам да пожелая весели празници на всички! Нека са по-добри и по-усмихнати!

Подобни статии

Top