Стилиян Петров: Ще оцелеем с търпение, разбирателство и подкрепа

В България се действа мнаго по-бързо и по-навременно от Великобритания, заяви бившият капитан на националния ни отбор

Стилиян Петров е роден на 5 юли 1979 г. в Монтана. Играе в родния Монтана, ЦСКА, Селтик и Астън Вила. Капитан на националния отбор по футбол, рекордьор по изиграни мачове (106) за България.

Футболист №1 на страната за 2003 г. Женен е за Паулина Петрова, с която имат 2 деца – Стилиян-младши и Кристиян.

На 30 март 2012 г. “Астън Вила” обявява, че Стилиян е диагностициран с левкемия. На 2 август 2012 г. е обявено, че болестта му е в ремисия. На 9 май 2013 г., Стенли обявява оттеглянето си от футбола.

След близо 3-годишно лечение той преборва коварната болест. Основава фондация, за да помага на болни от левкемия. През 2019 г. се дипломира като магистър към УЕФА, завършвайки курс за управление и икономика на спорта.

– Как си в тази ситуация?

– Благодаря, добре. Затворен вкъщи със семейството. Няма какво друго да направиш.

– Какво правиш по цял ден?

– В съвременния свят трудно може да се говори за пълна изолация със средствата за комуникации, с които разполагаме. Работя по няколко проекта и най-вече прекарвам време със семейството си.

– Ти вече преживя една изолация за около година и половина. Кога е по-тежко?

– И двете са тежки. Аз мисля, че доста хора не разбират думите изолация и карантина. Това са две много различни неща. Изолацията е доста по-сложна. Много хора не са се сблъсквали с това да се изолираш през XXI век. Това е нещо ново за човечеството. Но не и за нас, ние преминахме през една друга битка, в която изолацията бе най-важното нещо, за да оцелея. Трябваше да избягвам всички останали, дори най-близките. Да седя постоянно вкъщи. Заради това за мен и моето семейство ситуацията не е нищо ново. Но останалите не са попадали в такава. Заради това е трудно да се адаптират, особено младите.

– Оптимист ли си?

– Разбира се. Всички трябва да сме оптимисти. Трябва да се справим. Вижда се доста паника по света, вижда се как политиците се опитват да внесат спокойствие във всеки един сектор на живота. Но това е много трудно. Защото, както казах, това е нещо абсолютно ново и непознато за всички нас. За мен по-важният въпрос е какви изводи ще си направим от ситуацията и как ще продължим напред.

– А какви изводи трябва да си направим?

– Може би това интервю няма да ни стигне за отговор на този въпрос. Най-важното според мен е да преценим дали може да продължим да живеем по същия начин. Сега всеки си задава въпроса дали сме го очаквали. Подсъзнателно със сигурност. Вижте само проблема с глобалното затопляне. Предупреждаваха ни, но никой не вземаше мерки. И дойде тази пандемия. Сигурно тя ни е за урок, който трябва да научим. Ще продължим да живеем. Но може би трябва да сме по-единни, да се вслушваме един друг, да се разбираме, да се грижим повече за останалите. Защото тази криза показа, че няма цвят, няма мирис, не дели хората на бедни и богати. Засяга всички. И трябва да се помисли дали може да продължим да живеем по начина, по който го правехме до момента. Ще се променят много неща. Ще преоткрием дигиталните връзки. Общуването с най-близките. Ще обърнем внимание на всички малки детайли, за които все не ни е стигало времето. Ще обърнем внимание на света, в който искаме да живеем. Да го направим по-добър. Ако наистина постигнем това, то ще сме готови за още удари.

– Как виждаш разликата в ситуацията във Великобритания и България?

– В България се действа много по-бързо, много по-навременно. Видя се, че искаме да овладеем ситуацията много по-бързо. Във Великобритания смятаха да се справят по друг начин, който се оказа грешен, и сега е много по-трудно да се овладеят нещата. Но се надявам, че в най-скоро време ще има добри новини и тук. Тази пандемия сигурно трябва да е за урок, който ще се наложи да научим.

– Какъв съвет би дал на хората, които за първи път попадат в социална изолация?

– Една такава изолация от приятели и близки може да доведе до много проблеми. Особено от психическо естество. Да си затворен в едно малко пространство за дълго време, е много трудно. На първо място, е търпението, то е най-важното. Търпение и разбирателство. Трябва да сме търпеливи и към тези, които вземат тези решения, защото са за доброто на всички нас. И трябва да ги разберем, защото и те се сблъскват с това за първи път. И не на последно място е подкрепата. Без нея няма как да се справиш. Аз нямаше да се справя, ако не беше подкрепата на семейството, приятелите. Тя е много важна. Ако не беше тази безрезервна подкрепа, аз нямаше да се справя с болестта и всички трудности.

– Ти имаш и фондация, която помага точно на болни. Търсят ли ви много хора?

– Доста трудно се работи в такава ситуация. Все пак този коронавирус атакува първо хора със здравословни проблеми. С ракови заболявания, левкемия, сърдечни проблеми, проблеми с белите дробове. Те са рисковата група. Но това е 30-40 процента от населението на света. Представяте ли си колко е голяма тази рискова група? Получаваме доста запитвания как да се предпазват хората, какво означава изолацията, как да се справят с изолацията. В такива моменти дори финансовата страна е малко на заден план. Търси се повече подкрепа на психическа основа. Търсят се съвети. Стараем се със съпругата ми да отговорим на всички.

– Идват ли такива въпроси и от България?

– Да, разбира се.

– А как се справи семейството ти в сегашната ситуация?

– Предприехме малко по-различен подход от англичаните. Спряхме децата от училище и вече повече от 2 седмици сме в изолация. И сега се видя, че сме направили правилната стъпка.

– А вашите как се справят?

– И те са вкъщи в Монтана. Баща ми е с различно виждане. Той е от по-старата школа. Според него това е просто един вирус и се създава излишна паника. Но сега виждам, че спазва правилата, не излиза. Пред телевизора е всеки ден. Обажда се и ми говори само глупости. (Смее се.)

– За какво си говорихте последно?

– Повечето разговори вече минават само за внуците. Как работя с тях. Какви тренировки им правя. Повече футболно беше.

– Значи Стилиян и Кристиан продължават да тренират.

– Да, няма спирка. Опитват се да хитруват, но не успяват. Забравят, че аз съм минал по същия път. Зная им всички номера. Да видят лесно ли ми е било на мен.

– Стилиян беше вратар, а сега?

– Сега вече е нападател. Всички искат да вкарват голове. Кристиан е халф, малко тип Дженаро Гатузо. Влиза здраво.

– Или като татко си?

– Да. Ако има същата непримиримост като татко си, може и да стане футболист.

– Баща му също не влизаше леко в единоборствата.

– Но в рамките на допустимото. С лек жълт, но никога червен картон. (Смее се.)

– Колко червени картона имаше в кариерата?

– За съжаление вече станаха два. Единия всички го знаят – на европейското първенство, когато нападнах съдията. Другият сложи край на футболната ми кариера. Тук в аматьорските лиги има и временно отстраняване за 10 минути. На един мач ме пратиха на скамейката за наказаните. Директно си тръгнах. И това бе последното ми появяване на голям терен.

– В момента върви спор дали ще завършат футболните първенства, дали трябва да продължат и по какъв начин. Какво е твоето мнение?

– На всички ни се иска футболът да продължи. Спортът е едно от нещата, които радват и обединяват хората. Футболът предлага 90 или 120 минути, през които може да забравиш всичките си проблеми и грижи. Отиваш на стадиона да се забавляваш, да преживееш нещо хубаво, да вдигнеш адреналина. Това в обикновения живот липсва. Спортът е изключително важен фактор. Да, трябва да продължи, но не смятам, че точно това трябва да стои на дневен ред. Надявам се, че не всичко ще бъде анулирано. Спортът ще продължи след кризата. Не трябва да забравяме, че той има голямо влияние в обществото. И много ще зависи от взетото решение.

– Да, но при това положение, ако се приемат сегашните класирания, Астън Вила изпада.

– Да, за съжаление е така. Проблемът е доста сериозен, защото отборите не са с еднакъв брой изиграни мачове. Хората, които ръководят световния футбол, са поставени в много трудна ситуация и ще трябва да се вземат много трудни и важни решения. От друга страна, Селтик е първи в класирането. Значи съм 50 на 50. (Смее се.) Най-важното според мен е да се вземе едно решение за всички. Което да се спазва. Да, ще има загуби. Ще се загубят много пари. Но спортната индустрия ще се възстанови, защото е нужна на хората.

– Как се развива твоето обучение?

– Вече завърших магистратурата по спортен мениджмънт към УЕФА след 2 г. и половина. В момента вече трябваше да съм завършил миналия месец и за лиценз “Про”, но поради стеклите се обстоятелства отмениха всичко. И сега чакам да завърша онлайн.

– Преди да спре футболът, гледаше ли български мачове?

– Аз гледам футбол всеки ден. Той е в кръвта ми. Аз съм израснал с него, обичам го. И това е неразделна част от моя живот. Гледам го всеки ден, чета всеки ден, интересувам се всеки ден. Както всеки един бивш спортист.

– Прости ли на Роберто ди Матео (треньор на Астън Вила след излекуването – б. а.), че не ти даде шанс да се простиш с футбола по начина, по който искаше?

– Това е минало. Да, тогава ми беше много тежко. Беше голямото ми желание да се простя с играта и да благодаря на футбола за това, което ми е дал. Да може Кристиан да ме види поне веднъж на терена. Заради това дадох всичко от себе си. Но не съм злопаметен. Опитах се да разбера мотивите за неговото решение. Вече имам други мечти и цели в живота. Всичко онова си остана в миналото.

– Какво ти е мнението за българското първенство?

– По принцип гледам много български мачове. Имам си българска телевизия у дома. Гледам ги с интерес. Не трябва да се забравя, че много от треньорите в първенството са бивши колеги, съотборници, приятели. И много се радвам, че някои от тях се справят много добре. Други изпитват трудности, но се борят да изградят своя имидж и профил като треньори или ръководители. Има много интересни мачове, но и много скучни. Повече са скучните, за съжаление.

– А какво ти беше интересно?

– Да видя начина на игра. Реакцията на треньорите, когато не върви играта. Промяната на тактическата постройка, анализа след мачове. Виждам, че се вземат чуждестранни футболисти, които не са на нивото и с качеството на българските. За съжаление, се вижда, че тачим повече тях, отколкото родните. Много ми е интересно, когато прочета някъде, че даден отбор не иска да плати определена сума за българин, а след това отива и дава повече пари за чужденец от долните нива на други първенства. Което е обидно, но явно така са избрали отборите в България да водят своята политика.

1 2

Подобни статии

Top