Танцьор-фотограф: „Изкуството иска човекът сам да го избере“

„Изкуството иска човек сам да го усети, то си избира човека, а не човекът него…“

Така танцьорът-фотограф Цветослав Костов обяснява своя избор да отдаде живота си на танците, а по-късно и на преподаването и фотографията.

Започнал да се занимава с народни танци още от 7-годишен в родния си град Мездра. Завършил националното училище за танцови изкуства в София, след това и АМТИИ – Пловдив, днес Цветослав танцува във ФА „Тракия“ и обучава децата в танцовата школа към ансамбъла. Малкото си свободно време посвещава на любимата си съпруга Петя (която също танцува в именития ансамбъл) и разбира се, на фотографията.

Дойдох в Пловдив заради ансамбъл „Тракия“. През 2009 г. бях трети курс задочно обучение в Академията, когато започнах работа в ансамбъла.“

Цветослав признава, че това което го държи толкова години в тази професия е „любовта към сцената“.

„Аз не съм от хората, които обичат да танцуват за забавление, това, което най-много ми харесва в танците, е сцената. Да знам, че показвам нещо на хората,, и те го възприемат.

На сцената спирам да мисля, мозъкът започва да работи подсъзнателно и тялото действа автоматично. Гледам публиката, а тя ме кара да давам още повече, и още повече от себе си. Чувството, което изпитвам на сцената, е гордост, любов, микс от емоции, не може да се опише. Това е малко нарцистичната страна на танците, но в крайна сметка ние сме артисти и нашата работа е да сме на сцената.“

От началото на 2017 г. Цветослав Костов поема обучението на малките танцьори от детската школа на ансамбъл „Тракия“.

„Заедно с колегите от ансамбъла Петя Доневска и корепетитора Борислав Згуровски ръководим децата и два пъти в седмицата повече от четири часа сме в залата. На 21 ноември танцовата школа навърши шест години. Амбициите ни са да осъществим идеята на проф. Даниела Дженева – децата от школата да бъдат обучавани на едно ниво, с което да могат да продължат образованието си именно с танци. Такъв начин на обучение се опитваме да наложим с колегите, но трябва време.“

Цветослав се занимава с преподаване на деца още от 11-ти клас в София, след като завършва образованието си преподава в училище в Копривщица. Когато се установява в Пловдив се опитва да създаде детска група за народни танци, но не се получава: „Родителите предпочитат те самите да идат на танци, отколкото да пуснат децата си, може би защото ги приемат само като забавление.“

Когато, обаче, човек работи по своите мечти, те се сбъдват. Може би за това днес Цветослав обучава близо 140 деца от 5 до 14 години.

Преподаването за мен е мисия,

то ми дава едно друго удовлетворение. То е моят живот, то е моята истинска работа и докато мога, винаги ще опитвам да предавам от себе си, основно на децата.“

Въпреки, че Цветослав обича да е на сцената и да показва себе си и уменията си пред публика, той открива себе си и в едно друго изкуство, в което остава невидим за публиката. Фотографията грабва сърцето на танцьора още като дете. Танците е избрал сам, но любовта към фотографията идва благодарение на баща му.

„Той беше много запален любител още от ерата когато бяха филмовите фотоапарати. Той ме е учил и винаги ми е било интересно и това ме запали.“

По-активно с фотография Цветослав се занимава от четири години и въпреки че няма публика, танцьорът-фотограф открива друг начин за общуване с хората.

„Обичам да общувам с различни хора и фотографията ми носи точно този вид общуване – просто за разговора.

Аз съм любител планинар и винаги съм искал когато съм в планината да правя страхотни снимки. Оказа се, обаче, че не пейзажите са това, което ми харесва най-много за снимане, а портретите. Обичам много да снимам хора в гръб, защото снимката винаги става изненадваща и няма поза. Не обичам нагласени снимки, а и когато човек е в гръб, като погледнеш снимката започваш да се чудиш всъщност каква е емоцията му в този момент и има хиляди отговори и става по интересно поне за мен. Фотографията както и танците са изкуство, което всеки го усеща по свой начин, това е творчество, а творчеството не може да се научи.

„Хората не обичат да се снимат и е трудно да ги накараш да се отпуснат пред обектива. Има такива, които са много лесни за снимане – само му казваш и той позира, но не е това идеята, затова казвам, че обичам изненадващите снимки, хора в естествената им среда, докато правят нещо. Портретът е нещото, което ми допада, защото има лична емоция – на човека, когото снимам и моята емоция докато снимам. Хубаво е, когато на хората им харесва това, което си снимал, но това е творчество и всеки го разбира по свой начин.“

1 2

Подобни статии

Top